Защо да напуснеш работата си? Или защо животът ми не струва 8 часа и 1000 лева

Намирам се на брега на язовир Доспат, всичко което виждам пред мен е зелени хилмове с преливащи се висини и низини – приличат ми на възходите и спадовете в живота ни. Погледа ми не може да събере цялата безкрайност и уникалност, която е създала тук природата. На където и да погледна виждам синя вода, която свършва там където започва зеления безкрай. Обикновено на такива места човек, или аз със сигурност, се замислям за ежедневието си или така да се каже поглеждам „голямата картинка“ на живота си. Ествествено първо се замислям за най-близкия ми човек – любовта на живота ми, и казвам само едно огромно благодаря, че го има, че е такъв какъвто е и че по-толкова велик начин ми дава всичко, за което съм мечтала.

След това е семейството – живи и здрави са, прекрасни са, отново Благодаря, че ви има.

И следва ежедневието, битовизмът, който както обикновено се случва, е изпълнен от работата ни. Нека ви разкажа как започна всичко.

Преди 5 месеца много ентуасиазирано ( аз така подхожвам към всяка нова идея и инициатива) отидох на интервю за работа. Притеснявах се, беше първото ми официално интервю, подготвях се. Мина добре, харесахме се с всички и ме назназчиха. Не минаха и 5 дни и аз вече бях в корпоративен офис, притеснена, че всички други дами са облечени перфектно, с прически, а аз с моята творческа натура – рошава коса, набързо прибрана в ластик, широка спортно – елегантна риза и черен елегантен панталон ( също леко широк, все пак важно е да ми е удобно).

Ентусиазирана от новата работа, започнах да чета материали, да гледам в ръцете, какво прави дамата, която излиза в майчинство и на чието място идвам аз. Не се мина и седмица и дамата вече не идваше на работа и всички клиенти, от базата, която бях поела започнаха да звънят с най-различни задания, проблеми, въпроси. Имах ментор, но мацката беше толкова зарита със собствените си задачи към клиентската си база, че аз с природната си скромност и етикет, не желаех да я притеснявам с допълнителни въпроси това как се прави, на онова какво да отговоря. Криво ляво, чула от тук, запомнила от там, видяла кой как го прави започнах да обработвам всички поръчки от клиентите, смея да твърдя всички прищявки. Получавах коментари от колегите, че се справям страхотно и се уча супер бързо. Чудесно, до тук добре.

Следващ етап – зарита съм до ушите с административна дейност. Тези всички „прищявки“, за който ви споменах от страна на клиентите, вътре в компанията се реализират с много действия, сложни тромави процеси, които изискват много административна дейност от моя страна. А аз да си призная определено, не съм натура, която може да стои на един стол по цял ден и да пише мейли, да попълва заявки, да иска разрешения за всяка крачка. А като добавим към това, и отношението на колегите, от чиято работа зависеше моята следваща стъпка, за всяка една малка или голяма „прищявка“ на клиентите, работата с всеки изминал ден, започна да става все по трудно обработвана и приемана от моята натура.

Стигна се до там, да плача от напрежение, да пиша постоянно съобщения към моя любим мъж как не издържам. Напрежение и стрес, които нямат цена. И всичко това няколко месеца преди да започнем да създаваме бебе. Всеки ден след работа отивах при Росен ( мъжа на живота ми) и първите 30-50мин не можех да продумам дума, мозъка ми беше препълнен с напрежение, задания, процеси, сложности и в крайна сметка неудовлетвореността на клиентите ( а аз винаги съм била най-добрата, в това което работя и обратната връзка към мен винаги е била много положителна). Известно време покрай усмихнати млади хора, които се наслаждават на живота, и аз се отпускам и ставам себе си, усмихвам се и се връщам в моята сладка позитивка и леко наивна душа. След това лягам и с цялото си същество се наслаждавам на прегръдките на любимия ми човек. Следва прекрасна нощ изпълнена с много топлина и любов и ето я пак сутринта – ставам с неводоволство, вече имам прекрасни елегантни дрехи за офиса и даже се опитах да ходя на фризьор, за да имам уникална корппоративна прическа. Но нещата, които по принцип помагат за женското самочувствие и настроение, в моя случай играеха роля, само докато стигна в офиса. Оперативката всяка сутрин в 8:30ч се понася, преживява се, всеки закъснява по малко, естветвено малко закъснение е голям проблем (не е важно вечер до колко оставаш хи хи) и следва работен напрегнат ден, който се предполага, че трябва да е един уникален ден от живота ми, НО не. Започва напрежението, не ставам от стола до ходя до тоалетна дори, а в случайте, в които имам среща извън офиса е празник за душата ми.

Слагам си слушалките, за да се съсредоточа, за да мога да свърша повече административна работа, и чувайки музиката чувам леко и кряците на колегите – „Не издържам“, „Мразя ги тези клиенти“, и други нецензурни реплики. В същото време с поглед се оглеждам около себе си и за кратко ( до първото позвъняване на телефона ми от някой клиент с някоя поредна „прищявка“) се вторачвам в хората/колегите – всички лица излъчват напрежение, неяснота, нещастие. Виждам го лицата ми огромно напрежение и нещастие.

Напрежението в мен нараства до степен, в която започвам да се замислям за напускане. При първите такива мисли, които се прокраднаха в моята глава, си казах „НЕ“ няма да се отказвам. След известна доза ежедневно трудно ставане и чувство за повръщане само, че отивам към тази работа започнах да мисля, че всъщност не става въпрос май за отказване, а за рязак контраст с моята същност. И така стигнах до обяд и разговор със шефката ми ( дамата, която ме привлече за тази позиция). Обядат завърши с нулев резултат от моята първоначана цел, да кажа че напускам и с поредното доказателство, че тя има много дар слово и е добър мениджър, който разказа за светлото бъдеще.

Минаха се още 5 дни след разговорът, през които не можах дори един от тях да бъда мотивирана от разговора с мениджера ми. Напрежението, нервите, задачите всичко беше същото и нищо не беше в хармония с моята натура.

И така криво-ляво стигнах до отпуската и мясото и гледките, за които ви разкзвах в началото. Започнах да пиша този текст, докато гледах дневните картини на тази природна красота. А сега вече сме вечер и се наслаждавам на шумната весела компания от която съм част. И знаете ли кое е най-тъпото – давам си сметка, че с подсъзнанието си всяка минута как ще кажа като се върна на мениджъра ми, че ще напусна, как ще изоставя задачите и ще оставя ангажиментите, които са поела. И покрай всички тези мисли, не мога да се насладя на текущия момент. И какво излиза, че не стига, че работя под огромно напрежение всеки ден по 10 часа, а и в почивните дни, не мога да отърся от себе си това напрежение и тежки мисли. И така идва големият въпрос – Заслужава ли си и каква е цената?  Мислих много и повече „против“ се сещам, от колкото „за“. Всъщност няколкото „за“ са само моята ангажираност и поетата отговорност, нищо повече.

И така сега стоя сред 9 млади усмихнати хора, всеки със своята лудост и хумор. И си казвам – всеки ден от моя живот е много ценен, искам да съм тук, да мисля и да се наслаждавам на сегашния момент и няма да подаря себе си на никоя корпорация, която повече взима от мен от колкото ми дава.

А ти какво работиш? Наслаждаваш ли се на всеки работен ден? Намерил ли си професията си? Най-добрия ли си в нея? Представяш ли си насладата да знаеш, че си най-добрия, в това което правиш и си нарицателно за тази професия – ДА, чувството е несравнимо. Пожелавам го отново на себе си и на теб!

Из „Мойте изляти мисли“

Хриси

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *